Какво трябва да направя, за да се спася? — Библейско изследване на KJV с номерата на Стронг

(Моите лични мисли — изкуплението и прощението на греховете са В НЕГО. Ето защо се кръщаваме В Него: кръвта, която ни очиства, и прощението, което тя откупва, се намират в самия Онзи, в Когото се кръщаваме.)

(Моите лични размисли — прочети ги бавно и знай, че бяха за ТЕБЕ. Лицето, което създаде звездите, беше обезобразено до неузнаваемост. Гърбът, който крепи всичко, беше разкъсан от бича. Ръцете, които изцелиха прокажения, бяха пронизани с железа. Костите Му се брояха, изпъкнали навън. Потта Му падаше като кръв, преди да бъде забит и един гвоздей. Той не беше надвит: Той доброволно даде гърба Си; не скри лицето Си. Всяка рана беше твоят грях, положен върху Него, всяка язва — твоето беззаконие, всяка капка — твоят дълг. И когато всичко се изпълни, кръв и вода изтекоха от ребрата Му — кръвта, за да те умие, и водата, за да те погребе в Него. И така, когато ти се казва да се покаеш и да се кръстиш, не те молят да направиш нещо трудно. Молят те да приемеш, на колене, това, което Му costна всичко това.)

(Моите лични мисли — постави тези две едно до друго и нека те поучават. В пустинята умиращите хора не били поучени да заслужат изцеление. Вместо това им било казано да погледнат, с вяра, към онова, което Бог издигнал на прът — и те останали живи. Исус казва, че този прът бил образ на Неговия собствен кръст. Вярването е самият поглед. Преди човек да се покае за каквото и да е, или да се подчини на каквото и да е, той трябва първо да погледне с цялото си сърце към Издигнатия и да се уповава на Него. И забележи Авраам: той повярвал, и Бог му зачел това за правда — преди закона, преди всяка церемония. Вярата е там, откъдето всичко започва. Но виж колко бързо вярата преминава в подчинение в следващите стихове — още същата нощ, в същия час.)

(Моите лични мисли — само два пъти в цялата Библия този точен въпрос се задава на глас: тук, в тъмницата във Филипи, и на Петдесятница в Деяния 2. Постави двата отговора един до друг. Множеството на Петдесятница вече беше чуло и вече беше повярвало — затова бяха пронизани в сърцата си — затова Петър започна от следващата стъпка: покайте се и се кръстете. Тъмничарят още не знаеше нищо, затова Павел започна от първата стъпка: повярвай — и после му говори словото Господне, и в същия час през нощта човекът беше кръстен. Две начала, един път. Вярването не е съперник на кръщението, нито кръщението е съперник на вярването; вярата е сърцето, което се покорява, и същият час е достатъчно скоро.)

(Моите лични мисли — не мислете, че това е малка дума, казана веднъж и приключена. Покай се, и думи като нея, звучат през цялата Библия сто и дванадесет пъти — четиридесет и шест пъти в Стария завет, и шестдесет и шест в Новия. От пророците, викащи обърнете се, обърнете се, до Йоан, викащ покайте се, до самия Господ, до апостолите, до възкръсналия Христос, пишещ на църквите — един призив преминава от Битие до Откровение: ОБЪРНИ СЕ. Бог никога нито веднъж не е преставал да призовава хората към това. И никой не може да престане да го върши.)

(Моите лични мисли — не водата спасява. Това е отговорът на чиста съвест към Бога: кръвта, приложена към съвестта чрез послушанието на кръщението, и човекът, възкресен за нов живот.)

(Моите лични мисли — ето същата истина, изобразена отдавна. Нееман беше велик мъж и прокажен, и му бе казано да направи нещо малко: да отиде да се измие в Йордан седем пъти и да бъде чист. Той се разгневи и очакваше някой велик жест, и мислеше, че реките на неговата собствена страна са по-добри от водите на Израил — точно както хората все още се препъват в такава проста заповед. Но не водата на Йордан го изцели; беше подчинението на Божието слово във водата, която Бог назначи. Той слезе и се потопи седем пъти, и кожата му стана като кожата на МАЛКО ДЕТЕ. Така се ражда човек отново: не чрез някакво голямо собствено усилие, а чрез слизане в подчинение и излизане като ново дете, и чист.)

(Моите лични мисли — дръжте тези две истини заедно, и няма противоречие между тях. Благодатта е дарът; вярата го приема; а кръщението не е дело, което заслужава нещо, точно както Нееман не заслужи изцелението си, като се потопи в реката, нито умиращите заслужиха живота си, като погледнаха към медната змия. Бог осигури всичко; човекът само се подчинява и приема. Човекът, който излиза от водата, няма с какво да се хвали — той беше погребан, и Бог го възкреси. Казано беше по-горе за 1 Петрово 3:21, и е вярно и тук: не е водата, и не са делата на собствените ни ръце. Това е благодат, приета чрез послушанието на вярата. А самият следващ стих казва за какво служат делата: не като основание за спасение, а като негов плод — ние сме Божие творение, създадени наново в Христос Иисус, за да ходим в добрите дела, които Той вече е приготвил за нас. Никой, който се подчинява на заповедта, не е заслужил дара, и никой, който нарича това заслужаване, не е разбрал заповедта.)

(Моите лични мисли — забележете ЧИИ грехове бяха измити чрез това послушание. Савел от Тарс преследваше пътя Христов до смърт. Той залавяше мъже и жени и ги завличаше в тъмница, хулител и гонител на Божиите люде. Сам Господ го срещна на пътя, повали го на земята и му проговори от небето. И ВЪПРЕКИ ТОВА, три дни по-късно, Анания бе изпратен да каже: стани, и се кръсти, и измий греховете си, като призовеш името на Господа. Ако светлината по пътя за Дамаск не измили греховете на Савел, но водата на послушанието го стори, то нека никой не си въобразява, че собствените му грехове се отнемат по някакъв по-лесен начин от онзи, който Бог даде на най-лошия от грешниците.)

(Моите лични мисли — Светият Дух не е награда за неколцина избрани. Той е ПЕЧАТЪТ на Царя върху тези, които са Негови, и ЗАЛОГЪТ — първата част от наследството, платена предварително — че принадлежиш на Него до деня на изкуплението. Затова въпросът стои ясно и трябва да бъде зададен: получил ли си Светия Дух? Защото словото казва ясно: всеки, който няма Духа на Христос, не Му принадлежи. Писмо без печат не е писмо на Царя. Човек без Духа още не е Христов. Търси Го, докато Го имаш.)

(Моите лични мисли — забележете колко често се появява думата ЕЖЕДНЕВНО. Те постоянстваха ежедневно. Трошаха хляб от къща на къща. Насърчаваха се едни други ежедневно. Това не е религия от един час в неделя и един час в средата на седмицата — едно място, стоплено два пъти, а остатъкът от живота — свой собствен. Първата църква живееше това всеки ден, заедно, и Господ прибавяше към тях ежедневно тези, които се спасяваха. Вяра, оставена настрана до следващото събрание, е вяра, която се втвърдява чрез измамата на греха. Той не иска посещение. Той иска живот.)

(Моите лични мисли — забележете какво прави Господ с хладките. Не само студените, но и хладките — онзи, който има точно колкото религия, за да бъде удобно, а не достатъчно, за да бъде жив — него Той ще изплюе от устата Си. Да останеш свързан с Него не е да се държиш на конец, топъл в неделя и студен през цялата седмица. Това е да гориш. По-добре горещ, казва Той, или дори студен, отколкото това средно нещо, което Му е отвратително. Остани в Него и нека Той те пази да гориш докрай.)

(Моите лични размисли — младенец в Христос може да посегне към пламъка дори след като Отецът е казал не. Това е препъването на дете, което все още се учи, и Отецът го знае. Порасналият син или дъщеря би трябвало да знаят по-добре. Но ето милостта в това: дори когато съгрешим, не сме захвърлени. Имаме Застъпник — Иисус Христос праведния — който винаги е жив и винаги говори на Отеца от наше име. Затова ставаме отново. Праведният пада седем пъти и отново става. Изпитваме себе си, изповядваме какво сме сторили, обръщаме се от него и се връщаме към делото на нашия Отец, оставяйки миналото зад гърба си — защото Бог вече е отдалечил греховете ни, колкото далеч е изтокът от запада, и не ги помни вече. Но не превръщайте тази милост в извинение. Езекиил дава другата страна: праведник, който се отвръща от правдата си и умира в греха си, няма да бъде спасен от правдата, която някога е имал. Петър показва същата картина в Новия завет, и цитира стара поговорка, за да го стори: куче, което се връща към бълвоча си, измита свиня, която се връща в калта — някой, който е избягал от нечистотата на света чрез познаването на Господа, а после се е обърнал обратно към нея, по-зле накрая, отколкото в началото. А Иисус казва на онези, които вършеха зло в Неговото име: „Никога не съм ви познавал.“ Сега дръжте и двете остриета на този меч и не притъпявайте нито едно от тях. Господ казва, че никой не може да грабне Неговите овце от ръката Му — никакъв враг, никаква сила, никакъв човек. Тази сигурност е реална, и това е Неговата хватка, която държи, не нашата. Но погледнете как Той описва тези овце: те чуват гласа Му и Го следват. Словото никога не показва овца, изтръгната от ръката Му; то показва измития да се обръща и да върви обратно в калта, по своя воля. Писанието държи и двете неща — ръката, която не може да бъде отворена насила, и предупреждението да не се отвръщаме — и не ги стопява в една лесна формула, затова и ние няма да го направим. Не се отчайвайте, когато паднете: Застъпникът е реален, и пътят към дома е отворен. Не предполагайте, че можете да се обръщате назад свободно: предупреждението също е реално. Падайте, но ставайте. Ставайте и издръжте докрай.)

(Мои лични мисли — отбележи добре: ако това, в което вярваме, не съответства на онова, което проповядваха посланиците, тогава НИЕ грешим, не те. Те Го видяха, и Го чуха, и бяха изпратени от Него. Който слуша Бога, слуша тях. Да поставиш учител над апостолите означава да слушаш духа на заблудата.)

(Мои лични мисли — още в дните на самите апостоли имаше хора, които се вмъкваха и изопачаваха учението. Колко повече в нашето собствено време, когато толкова много от онова, което се учи, е ново, няма корен в старото слово и не се борави правилно с него. Нещо не е истинно само защото много хора вярват в него, нито защото е старо в устата на хората. То е истинно само ако съгласува с това, което пратениците предадоха.)

(Моите лични мисли — и точно това е този час: хора, които не търпят здраво учение, а си насъбират учители според тълпата — колкото са нужни, за да задоволят сърбежа на ушите им, и да им говорят това, което искат да чуят. Човек може да си построи цяла къща от учители, всеки от които е съгласен с него, и всеки от които греши. Истината никога не е била доказвана от мнозинство, никога не е ставала истинна от броя на онези, които вярват в нея, и никога не се е прекланяла, за да угоди на ухото. Отвърни се от истината, и си отвърнат — както казва словото — към басни.)

(Моите лични мисли — ние не сме свободни да избираме измежду Божиите думи, като запазваме лесните и изоставяме трудните. Човек живее чрез ВСЯКА дума. Да добавиш към нея или да отнемеш от нея, означава да бъдеш намерен лъжец пред Бога, който я е изговорил.)

(Моите лични мисли — ето камъка, върху който мнозина изграждат целия си довод: умиращият крадец бил спасен, казват те, а той никога не бил кръстен; следователно кръщението не е необходимо. Нека сега претеглим това в светлината на словото и да видим на какво всъщност се крепи то.)

(Моите лични мисли — сега претеглете крадеца в тази светлина. Словото никъде не казва, че той не е бил кръстен. Това е нещо, което хората приемат за даденост, и после градят цяло учение върху собствената си догадка. Но чуйте какво КАЗВА словото: Ерусалим, и цяла Юдея, и цялата околност на Йордан излизаха и се кръщаваха, изповядвайки греховете си. Обикновените хора и бирниците се кръщаваха. Блудниците повярваха. Само фарисеите и законниците отказаха и не се кръстиха. Крадецът не беше фарисей — той беше от народа, престъпник, точно от онези, които се стичаха към кръщението на Йоан за покаяние. И на кръста той направи именно това, за което служи кръщението: изповяда греха си — ние получаваме заслуженото за делата си. Прибавете към това факта, че самите ученици на Господа кръщаваха дори повече хора от Йоан, из цялата тази земя, в продължение на повече от три години. Така че истината е противоположна на извинението: словото не ни води до крадец, който никога не е бил кръстен, а до такъв, който почти сигурно БЕШЕ кръстен заедно с останалите. Онези, които се облягат на него, са се облегнали на човек, който вече беше умит.)

(Моите лични мисли — и да предположим най-лошото, че той никога не е бил кръстен: дори тогава той не е правило за тебе. Той умря преди новият завет да влезе в сила. Едно завещание няма сила, докато оставителят му е още жив, а ГОСПОД още не беше умрял. И така разбойникът беше приет по начина, по който хората са били приемани в старите дни, преди вратата на този нов завет да е била отворена. И той беше прикован на кръст, ръка и крак, и не можеше да слезе, за да се кръсти. Бог изисква покорство от човека в онова, което той е способен да извърши. Онова, което умиращият човек НЕ МОЖЕШЕ да направи, не е извинение за живия човек, който МОЖЕ. Ти не си прикован на кръст; ти можеш да се покориш.)

(Моите лични мисли — така че цялото извинение виси на предположение, което словото никога не изрича. То стои против ясните доказателства, които словото наистина дава. Това е дом, построен на пясък, и падението му ще бъде голямо. Но заповедта стои на камъка, и тя не се е поместила: покайте се, и се покръствайте, всеки от вас.)

(Моите лични мисли — но чуй и това с почитание, а не с небрежното предположение, че вече разбираш всичко. Много са предполагали и са грешили. А ние, които ти носим тези думи, не претендираме, че знаем всичко. Ние все още сме ученици и сме готови да бъдем поправени от словото и от онези, които бяха изпратени. Но не смеем да променяме онова, което пратениците ясно казаха. Затова изследвай го сам: ако сме грешили, нека словото ни поправи. Но внимавай да не бъдеш подведен, слушайки гласовете на хората повече от гласа на апостолите на Агнеца. Разглеждаме именно този въпрос с такива подробности като един пример за това как все пак можеш да вярваш в нещо, дори когато на пръв поглед Библията изглежда, че силно настоява за обратното. Трябва правилно да разделяме словото: не можем да добавяме към него и не можем да отнемаме от него.)